Писмо от една жена с диабет до министър Москов, описващо АБСУРДИТЕ на българското здравеопазване

Казвам се Данила Иванова и съм от едно село в ямболска област.
Имах невероятния шанс да се разболея от гестационен диабет (диабетна бременност) именно в България и именно след като в сила са влезли „новите изисквания”, изработени от здравното министерство, които касаят бременните жени с новооткрит инсулинозависим диабет.
Това заболяване ми даде възможност да се порадвам на уредеността на здравните услуги в страната ни. Толкова съм радостна, че ми се иска да Ви направя съпричастен с изживяното от мен щастие. Ето съвсем накратко как протекоха нещата при мен:
1. След рутинно изследване в края на третия месец на бременността, при измерване на кръвната захар се установява, че стойността й е 11 (доста висока). Акушер-гинекологът, проследяващ бременността, ме праща на ендокринолог.
2. Отивам на ендокринолог, той потвърждава опасенията за диабет и ме изпраща в болница.
3. Лежа 3 дни в болница, където ми съставят програма с дозата инсулин, която трябва да си слагам (3 пъти на ден бързодействащ и веднъж бавен).
Дотук всичко е фасулска работа, обаче завръзката тепърва предстои.

4. От болницата ми дават инсулинови писалки и инсулин за около месец и половина. След болничния престой отивам при ендокринолога. Тук става ясно, че трябва да имам рецептурна книжка, за да ми изпише 1100 тест-ленти за проследяване на кръвната захар през периода на бременността. Освен това според „новите изисквания” „в случай на бременност се представят допълнително следните документи: - извадка от диспансерно досие, издадена от наблюдаващия СИМП (акушер-гинеколог) и съдържаща: кратка анамнеза на заболяването, срок на бременността, термин на раждане, копие от карта за профилактика на бременността.”
5. Отивам в Здравната каса в Ямбол. Купувам си рецептурна книжка (3лв). Обясняват ми, че трябва да я заверя първо при личния лекар. Отивам и в един от многобройните кабинети за да се поинтересувам какви документи и от кой трябва още да вадя, за достигна до заветните ленти. Там не успяват особено да ми отговорят, обаче се озадачават, че съм на аналогов инсулин, който нямало как да ми бъде изписан безплатно от касата, защото първо трябвало да съм била 6 месеца на някакъв друг (по-евтин) вид.
6. Отивам при личния лекар, сестрата ми пише диагнозата, подпечатва я, обаче не знае кой точно от хилядите кодове за диабет трябва да ми напише.
7. Налага се пак да ходя до ендокринолога (на който като му се обадиш днес, има свободни часове за след една седмица). Обаждам му се по телефона и той ми казва кое и къде да напиша, така че ми спестява забавлението да ходя и чакам с часове пред кабинета му (нали нямам час).
8. После отивам до акушер-гинеколога, за да ми извади документ за диспансеризация. Оказва се обаче, че „вече” програмата не позволява изваждането на такъв документ (последният случай с гестационен диабет е бил преди 3г. и тогава програмата е „позволила”). Трябва да се върна до личния лекар (който е в друго населено място, различно от моето село и от гр. Ямбол), за да ми даде направление за сложната операция „диспансеризиране”.
9. Връщам се при личния лекар, взимам ценното направление.
10. Обратно в гр. Ямбол при гинеколога, вади ми нужните документи след 40-минутна борба с взискателната и неподкупна програма. Онези бременните отвън да си чакат, каква им е работата (програмата не я интересуват такива незначителни теми).

Междувременно се разболявам от вирус, който хич не ме пита дали сега му е времето да се нагнезди в мен. За няколко дни се лишавам от удоволствието да обикалям по лекари и здравни каси.
11. Пак при ендокринолога, вади ми и той един документ, добавя го към документите от гинеколога. По въпроса за инсулина ме успокоява, че фирмата ще му даде тестери, с които да се лекувам до края на бременността (да е жива и здрава Фирмата!), тъй като както вече писах в т.5, от касата не могат да ми изпишат веднага по-скъпия инсулин, без преди това да съм се дупкала 6 месеца с по-боклучавия.
12. В касата (а касата никак не е близо до поликлиниката с ендокринолога; на касата й е удобно да се установи на съвсем самостоятелно място – какво й пука къде се намира поликлиниката, или пък болницата да речем – тя е важна особа и с нея се съобразяват, а не тя с хората) – там оглеждат документите, записват ми скъпоценните ленти в книжката.
13. Обратно при ендокринолога (за щастие още не си е отишъл) – изписва ми (освен глюкомер) лентите на рецепта и заедно с още два листа описания ме праща в аптеката.
14. В аптеката с треперещи ръце – толкова близо до заветната цел! – обаче неее, на аптеката също не й пука за някакви си незначителни 1100 ленти. След 20-минутно чакане да се обслужи един клиент, който е преди мен, научавам, че нямат такова количество ленти (защо ли не съм никак изненадана?). Все пак се уговаряме, дават ми 50бр. за първо време и се разбираме след 3 дни да дойда пак.
15. Близо сме до финала. След три дни отивам пак в аптеката, пак чакам х? минути да се обслужи един клиент преди мен и ето идва моят ред и ето, виждам торбата с лентите и не мога да повярвам, сълзи на умиление са на път да се изтърколят от очите ми. След 10-на минути писане, подписване и подпечатване на документи и книжки, ето ме горд собственик на 1100 тест-ленти за проследяване на кръвната захар! И то се случва едва някакви си 2 седмици след изписването ми от болницата (през което време като бременна е било ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да си измервам всеки ден захарта по 4-5 пъти на ден поради опасност от хипогликемия или пък поддържане на високи нива на захарта, увреждащи „плода” – дреме й на касата за някакъв си „плод”!) и след нищожните едва 11 ходения до 5 институции/лекари (личен лекар, здравна каса, ендокринолог, акушер-гинеколог, аптека) в две отделни населени места, различни от моето.
Беше толкова вълнуващо изживяване и все пак фасулски лесно. Вижда се, че в България има управници и чиновници, загрижени за болните от диабет бременни. Благодаря Ви, г-н Москов!